Емблематичната разградската джамия „Ибрахим паша“ отначало е имала друго име

В османските тахрирски документи от XVI XVII век голямата джамия и кварталът, оформен около нея в Разград (Хезарград), не са наричани „Ибрахим паша“, а جامع الشريف – Câmi i Şerif (Шариф джамия). Тахрирски тефтери – това са книгите, в които се записват преброяванията за определяне на човешките и имуществените активи, които са основа на данъците в османските финанси.

Тук целта е да се разгадае, какво стои зад думата شريف – Şerif (Шариф). В случая могат да бъдат издигнати две хипотези. Едната е понятийна, а другата династична. Нека да започна с понятийната хипотеза. Първо, какво е „шариф“? Думата шариф е дефинирана в арабския и османо-турския речника като „почтен, свят, благословен; благороден, почитаем, чист човек, чийто род е чист и почтен“. „Джамия Шариф“ е израз на уважение към нея, която е мястото за поклонение на ислямската религия.

Къде се използва словосъчетанието „джамия Шариф“? Терминът „джамия Шариф“ често се използва за джамии в ислямския свят, особено по време на периода на Османската империя. Тези джамии са с голямо и важно религиозно и историческо значение, и обикновено имат голямо величие. Фактът, че джамията е Шериф, показва, че тази джамия има специален статут в три посоки. Те обикновено означават, че първо, тази джамия е гробницата на пророк Мохамед -Джамията на Пророка-Масджид ал-Набауи в Медина, където територията между минбара (амвона), молитвената ниша и погребалната камера на пророка Мохамед е наречена Ар-Равда аш-Шарифа, т.е. Благородна или Благословена градина. Второ и трето, някоя джамия притежава някакъв автентичен предмет или дреха на Пророка, или е място за поклонение към други важни ислямски фигури, погребани в нея. И наистина, вляво в двора на разградската джамия е имало гробница на Улема Ахмед бин Хуссамедин. Улема в сунитския ислям се наричат „пазителите, приносителите и тълкувателите на религиозното познание, на ислямската докрина и право“. Улемата е споменат от Евлия Челеби. Характеристика на джамията Шариф е, че има религиозна и историческа стойност отвъд това да бъде джамия. Поради тази причина уважението и грижата към джамията е по-висока от тази на другите джамии. Джамиите Шарифи се считат за специални структури, както по отношение на архитектурата, така и по отношение на ценностите, които съдържат. Джамията Шариф обикновено има голяма и впечатляваща архитектура. Украсени с куполи, минарета, колони и декорации, тези джамии се различават от другите джамии по размер и великолепие. Освен това повечето от джамиите показват важни примери за ислямско изкуство. По българските земи по време на османското владичество, няма друга джамия, освен разградската, която да е Шариф. Джамиите Шариф в ислямския свят също не са много. В Истанбул например са 4 от общо 3649. Репутацията на джамията Шариф отразява вярванията и ценностите на мюсюлманската общност. Уважението и грижите, които се полагат на тези джамии, показват ангажимент от вярващите мюсюлмани към светостта на ислямската религия и към историята на мюсюлманската общност. Поради тази причина джамията Шариф се третира с голямо уважение и възхищение от посетителите и общността, Освен това те са се превърнали в туристически атракции поради историческата си текстура и естетическо значение. Обобщение на заключението по първата хипотеза би звучало така: ако разградската главна и голяма джамия носи името Шариф, то означава, че тя изразява дефинитивното съдържание на това понятие, а именно, че е смятана за благородна, благословена и в крайна сметка свещена.

Втората хипотеза бе наречена „династична“. Тя е свързана с името на Хазрат Хасан, внук на Пророка Мохамед. Хазрат в речника означава „да бъда близо и до теб, да бъда пред теб“ и се използва като суфийски термин в смисъла на божественост или истината за създанията, заедно с общите нива на съществуването ѝ във всички нейни проявления в света. В най-широк смисъл титлата „Шариф“ исторически се прилага за всеки с благороден произход или политическо превъзходство в ислямските страни. Шариф по-общо се отнася до потомците на Али, син на Абу Талиб и братовчед на Мохамед, но не само чрез брака на Али с дъщерята на Мохамед Фатима. В смисъл на потомци на Фатима и Али (най-често срещаният), терминът ефективно се отнася до всички потомци на Мохамед. В най-тесния смисъл „шариф“ се отнася само за някой, който произхожда от най-големия син на Фатима и Али (и внук на Мохамед) Хасан (Хасанидите). В този ограничен контекст той се противопоставя на термина „саид“ („господар“). Шарифите и Саидите образуват един вид наследствено благородство в исляма, Али бин Ебу Талиб (599 или 600-661), халиф на Ислямската държава от 656 до 661 година, зет на пророка Мохамед и син на чичо му Ебу Талиб, е първият мъж, който приема поканата на Мохамед към исляма. Според сунитския ислям, Али е последният от четиримата халифи, а според шиитския ислям е първият имам и законен наследник на Мохамед.

Основната причина за различията между шиитския и сунитския ислям произтича от разногласията относно това кой е истинският наследник на Мохамед. Съвестни изследователи установяват, че той се жени „само за тринадесет съпруги“. Подобно на браковете му, има различни разкази за децата на Хазрат Хасан: Техният брой се споменава като 12, 13, 15, 16, 19, 20, 23. Според някои ислямски историци, петнадесет от децата му са момчета, а осем са момичета. Родословието на Хазрат Хасан продължава от синовете му само Хасан ал-Мусана (смятан за уважаван, благочестив и добродетелен човек и основател на благотворителната фондация) и Зайд. Петдесет години след Хиджра (напускането на град Мека и преместването в гр. Ясриб (Медина ан-Наби) на Мохамед и неговите последователи през 622 г.), в месец Сафар (юли-август), Хазрат Хасан бил мъченически убит и дробовете му били разбити от силната отрова, която му била дадена от последната му жена, подстрекавана от брат му. Сред прякорите на Хасан най-известни са Муджтаба (интелигентен, избран) и Сибт-и Акбар (пазител, водач). Обобщение на заключението по първата хипотеза би звучало така: Според сунизма и шиизма Хазрат Хасан е водач на младежите в Рая.

Обобщение на заключението по втората хипотеза би звучало така: ако разградската главна и голяма джамия и кварталът около нея са носели името Шариф, то е възможно, те (джамията и хората) да са смятали, че имат под някаква форма връзка с наследниците на Хазрат Хасан, т.е джамията е благородна, благословена и в крайна сметка свещена, а хората в квартала са не само обикновени nefs (души), но те са благородни, благословени, чисти и почитаеми. Хората в останалите квартали на Хезарград (mahalleler) около джамиите „Ахмед бей“, „Бехрам бей“, „Искендер бей“, а през XVII в. и „Мехмед бей“ са просто стереотипни жители (може би). Възможен е обаче и друг вариант: името на квартала да е автоматично „пришито“ от името на джамията „Шариф джамиси“, без хората да са вярвали, че имат горните характеристики. Естествено, че бих дал предпочитание на първата хипотеза, защото втората е със шиитски нюанс (в случая алевитски), което е малко възможно при условие, че Ибрахим паша е сунит, но при едно преселение и колонизиране на нови места за заселване с преселници от Анадола всичко е възможно.

Тук важно да се знае, че името на голямата джамия „Ибрахим паша“ /и простонародното „Ибрям паша“/ е дошло по-късно, след XVII век, когато „Шариф“ е вече забравено название.

Проф. д.п.н. Пламен РАДЕВ

Източници:

TSMA (Тopkapı Sarayı Müzesi Arşivi), Vakfiye, nr. 7029.

BOA (Başbakanlık Osmanlı Arşivi), TD, nr.382, s.847-863

Bayrak, Meral. (2018). Makbul/Maktul İbrahim Paşa Vakfı: Hezargrad’da Bulunan Hayratı, Balkanlar’da İslam Medeniyeti: beşinci uluslararası kongresi tebliğleri: Mayıs 2015, Saraybosna, İstanbul: İslam, Tarih, Sanat ve Kültür Araştırma Merkezi (IRCICA).